Има едно усещане, което почти всеки е изричал поне веднъж: като деца лятото беше безкрайно, а днес една година минава неусетно. Обективно нищо не се променя, секундите си тиктакат равномерно. Но субективно, в главата ни, времето може да се разтяга или да се свива. Психологията и невронауката отдавна разглеждат това не като поетична метафора, а като реален феномен на възприятието и паметта.

Затова в Mitopia решихме да започнем не с лекция, а с въпрос към вас- как го усещате в ежедневието си. Публикацията събра 1342 ангажирания (реакции, коментари и споделяния), достатъчно „жива“ извадка, за да видим как хората интуитивно описват това преживяване.

От коментарите изпъкнаха няколко много ясни картини, които вероятно ще разпознаеш и в себе си. За мнозина времето се влачи, когато има чакане, скука, досадна задача или напрежение, всеки 10 минути тежат. За други времето отлита, когато правят нещо приятно и увлекателно: разговор с близък човек, книга, филм, хоби, любов- и един час „изчезва“. Имаше и хора, които описаха нещо по-фино: понякога времето се забавя не защото е трудно, а защото си истински в момента- сред природата, в тиха рутина, в смислен разговор, или когато учиш и усещаш, че растеш. Точно това разнообразие е важно: не говорим за един-единствен механизъм, а за съчетание от внимание, емоция, новост, натоварване и памет.

Какво казват експертите: мозъкът не „мери“ време — той разказва история

Един от най-цитираните емпирични опити да се измери това усещане през различни възрасти е изследването на Marc Wittmann и Sandra Lehnhoff: те използват въпросници при 499 души на възраст 14–94 години, за да оценят субективното преживяване на „скоростта на времето“ и установяват, че с възрастта по-често се съобщава усещане, че по-дългите периоди (особено години/десетилетия) са минали „по-бързо“.

Тук идва ключовата идея, която много добре пасва на вашите коментари: нашето усещане за миналото често зависи от това колко „събития“ и детайли сме кодирали в паметта. Когато има новост, изненада, емоция или смисъл, мозъкът записва по-плътно. Когато денят е повторение на вчерашния, записът става по-икономичен. И после, когато погледнем назад, периодът с малко отличими „марки“ изглежда по-къс, сякаш е минал по-бързо.

Тази връзка между новост/предвидимост и субективна продължителност се изследва и експериментално. Работа в тази област (включително модели, обсъждани от David Eagleman) показва, че възприятието за продължителност се „огъва“ от това колко ефективно мозъкът кодира информацията т.е. новите или неочаквани стимули често се преживяват като по-дълги, а повторяемите като по-кратки.

Има още един важен пласт, който обяснява защо „годините летят“: начинът, по който мозъкът реже потока на живота на отделни епизоди (event segmentation). Изследвания върху „граници на събитията“ показват, че с възрастта невронните реакции при тези граници могат да отслабват и това е свързано с по-слабо запомняне на епизодите, а по-малко ясни епизоди означава по-компресирана ретроспекция.

Къде се вписва физиологията и защо изобщо говорим за енергия

Без да усложняваме- вниманието, паметта, емоционалната „яркост“ и присъствието не са абстракции са функция на мозък, който работи на високи обороти. Мозъкът е един от най-енергоемките органи. Когато сме хронично уморени, претоварени, в стрес или постоянно „разкъсани“ от нотификации, често живеем на автопилот и точно тогава дните стават по-еднакви, а времето се усеща по-компресирано. Това не означава, че трябва да „живеем на максимум“ непрекъснато. Означава, че за да има плътност, трябва да има внимание + смисъл + достатъчно ресурс.

Затова и най-практичният извод не е мистичен: ако искаме вътрешното време да е по-пълно, имаме нужда от повече точки на новост и присъствие; не непременно огромни приключения, а малки размествания на рутината, учене на нещо ново, разходки на нови места, разговори без телефон, дейности, които ни увличат, и моменти, които имат значение.

И ще завършим с един коментар, който улови феномена най-позитивно и най-точно като посока, а не като оплакване:

„Времето се забавя, когато има смисъл, когато мисля в дълбочина, уча нещо ново и съм истински присъстващ с хората до мен, с важните за мен хора- моят живот и моята любов!“

Това е може би най-доброто „лекарство“ срещу усещането, че животът препуска: да върнем смисъла и присъствието и тогава времето не просто минава, а се преживява.