Историята започва на едно място, което изглежда почти банално: черен път, ниски треви, плитък наклон, нищо „монументално“ – само терен, който може да е всичко и нищо едновременно. Но за криминалистичния екип това е възможна сцена на престъпление – и ако не бъде „прочетена“ внимателно, историята може да се загуби завинаги. Затова първата команда не е „копай“, а „гледай, записвай, подреждай“: всеки след, всеки слой, всяка кост има място в невидим сценарий, който тепърва ще бъде сглобен.

Сцената на престъплението е гробът край Екатеринбург. Десетилетия след разстрела в Ипатьевата къща там се открива плитка яма – по-малко от метър дълбока – с човешки останки, смесени, силно увредени, прегорели от киселина и допълнително наранени от преминаващ камион. Намерени са девет скелета: четири мъжки и пет женски. По костите личат следи от насилие – огнестрелни рани по черепите, прободни следи, разрушени лицеви кости. Има и детайли, които подсказват социален статус – например зъби с благородни метали. Специалистите могат да кажат „има семейна група“, „има хора, които приличат на придружители“, „възрастите съвпадат с историческите описания“, но това все още не дава имената Николай, Александра или имената на децата.

В духа на подхода, който FutureLearn подчертава, работата започва като внимателно разследване на място: описва се точно как са разположени останките, как изглежда ямата, какви следи има върху костите и какво вероятно е правено с телата след убийството. Теренът дава рамката – насилие, тайно погребване, опит следите да бъдат заличени – но за да се мине от „анонимни жертви“ към „конкретно семейство“, е нужно нещо по-прецизно от преценки по височина и общи белези.

Така идва вторият акт: лабораторията. Първо се прави нещо сравнително стандартно за модерната криминалистика – определя се кои останки са от мъж и кои от жена и се проверява дали между тях има близко родство. Резултатът е много ясен: сред деветте тела се очертават двама възрастни и три деца, които изглеждат като едно семейство, а останалите четирима са отделни хора, без роднинска връзка помежду си. Това вече звучи „като Романови“ – цар, царица, три дъщери и трима придружители – особено като се има предвид, че според историческите сведения двама липсват: Алексей и една от принцесите.

Но тук има проблем. Тази проверка показва структурата – „двама родители + три деца“, – без да може уверено да каже „това са именно Николай и Александра“. А времето е безмилостно: при толкова стари и увредени останки често има твърде малко надеждна информация, за да се стигне до категорични имена. Все едно да се опитваш да разпознаеш книга по няколко откъснати страници.

И точно тук се появяват митохондриите като тихия герой на историята. Обикновено ги свързваме с енергията на клетките, но в криминалистиката те имат друга роля: оказва се, че техният „семеен подпис“ често се запазва по-добре във времето и може да се открие дори в кости и зъби, когато други следи са силно разрушени. FutureLearn подчертава именно това като причина този тип анализ да е особено полезен при стари или силно увредени останки.

Истинската сила обаче е в наследяването. Този „подпис“ се предава по майчина линия – майката го дава на всички свои деца. Това позволява на криминалистите да направят нещо, което само разкопките не могат: да вземат проба от жив човек, който е роднина по майчина линия, и да проверят дали неговият „подпис“ съвпада с този, открит в костите. Така се изгражда мост – от ямата край Екатеринбург до съвременен наследник.

И тук възелът започва да се развързва по истински впечатляващ начин. За царица Александра Фьодоровна има рядък шанс: нейната майчина линия стига до британското кралско семейство. Принц Филип, херцог на Единбург, е роднина по непрекъсната женска линия и дава проба. Когато неговият „подпис“ се сравнява с този на костите, означени като „царица“, както и с този на трите предполагаеми дъщери, резултатът е драматично прост: съвпадение. Това означава, че възрастната жена в гроба носи същия семеен „подпис“ като жив, доказан родственик по майчина линия на Александра, а трите деца – които по другите данни изглеждат нейни – носят същия знак, както би се очаквало. В този момент версии от типа „може би телата са подменени“ започват да губят опора, защото вече не спориш с предположения, а със следа, която свързва кост и жив човек.

При Николай II историята става още по-кинематографична. В неговия „подпис“ се появява рядка особеност – като „двуцветна“ следа на едно място, която показва, че има два варианта едновременно. За да са сигурни, че това не е случайна грешка, изследователите правят допълнителни проверки и виждат, че този двоен отпечатък е реален. После сравняват и с живи роднини по майчина линия на Николай. При тях се вижда единият от двата варианта, което пасва на очакването, че в семейството може да се среща точно тази линия. В комбинация с останалите съвпадения това се превръща в още един силен аргумент, който прави случайното съвпадение много малко вероятно.

Въпреки това остава най-драматичната нишка: „липсват двама“. Докато ги няма, винаги ще има пространство за легенди – за „оцелели“, за „инсценировка“, за „подмяна“. На този етап науката може да каже „почти със сигурност това са Николай, Александра и три от дъщерите“, но не може напълно да затвори историята, защото липсата сама по себе си подхранва съмнението.

През 2007 г. идва епилогът. На около 70 метра от първия гроб се откриват допълнителни фрагменти – малки, силно обгорени, принадлежащи на юноша и младо момиче. Този път картината се проверява от всички страни: търси се връзка с майката, търси се връзка с бащата, търси се цялостното семейно съвпадение. Резултатът е описан като практически неопровержим: двамата са деца на същата двойка. Така „липсващите двама“ – Алексей и една от сестрите – получават място в историята, а легендата за „спасена принцеса“ остава без здрава почва.

Ако погледнеш целия случай като криминален роман, митохондриите не са шумният герой, а онзи тих свидетел, който помни най-важното. Те помогнаха да се преодолее разрушаването на следите в старите останки, помогнаха да се свържат анонимните кости с живи роднини по майчина линия и дори превърнаха една рядка особеност при Николай в допълнителна „маркировка“, която прави случайните съвпадения почти невероятни. После, когато се появяват останките от втория гроб, този „майчин паспорт“ отново казва: „те принадлежат към същото семейство“, а останалите проверки довършват картината.

Теренът и разкопките дават сцената. Историческите документи дават контекста. Но митохондриите дават нишката, която свързва всичко в една проверима, затворена история.

Източници:

Peter Gill et al. (1994). *Identification of the remains of the Romanov family bure Genetics, 6, 130–135).

FutureLearn. (n.d.). DNA Case Study (курс “Forensic Archaeology and Anthropology”, стъпка 67908).

Michael D. Coble et al. (2009). Mystery Solved: The Identification of the Two Missing Romanov Children Using DNA Analysis. (PLOS ONE, 4(3): e4838).

Evgeny I. Rogaev et al. (2009). Genomic identification in the historical case of the Nicholas II royal remains. (Proceedings of the National Academy of Sciences).

DNA Learning Center. (n.d.). Recovering the Romanovs (учебно ръководство в PDF).